-Моме тъмноока, защо си тъжна,
кой отне усмивката ти от лицето?
Кажи ми, мога ли да ти я върна,
защо тревожно ти тупти сърцето?
-Два кладенеца са очите ми - сълзят.
Мъж дохожда с цветето до мен.
Чакам устните му да се престрашат,
да ми издумат, но… мълчи смутен.
-Не смее, моме, как да ти продума,
че който види те и мигом онемява.
И как, кажи ми, той да те наддума,
заговориш ли... и птица се стаява.
-Той нека заговори, аз ще замълча.
Ще слушам думите му занемяла.
Ще съм кошута, няма да гълча.
От гласа му ще отпивам зажадняла.
-Когато идва, образа му не видя ли?
Как изглежда този тайнствен мъж?
Лицето му в тъмата не позна ли,
не го ли спря и заговори ни веднъж?
-Ти защо реши, че вечер ме вестява?
Как сети се, че образа му не съзирам?
Я ми кажи? - Ти ли бе нощес тъдява?
Ти си бил! Сега вече те разбирам.
14.12.2006г
цикъл "Звуци от старата ракла"
Няма коментари:
Публикуване на коментар