Късна есен

Златен дъжд над мен вали,
водопад пожълтели листа.
Ходя боса по увяхващи треви,
последен танц играя с есента.

Волна като горска самодива
обикалям вътре в гъстата гора.
Есенна картина погледа попива
цветовете в спомен да сбера.

Бягам бързо, вятъра ме гони,
настига ме, хладно ме обгръща
косите ми разрошва, разпилени
клони са, като дърво съм съща.

Той обикаля, спира край мен,
разглежда ме, изсвирва нещо.
Не вижда корени, звучи учуден
май дразни се, свисти зловещо.

"Не се сърди, не съм дърво,
волна птица съм, летя в небето.
Не се страхувам, не си ти зло:
към мен ела и докосни лицето.

За миг поспри, не духай ветре,
недей съблича гората, милата,
че гола стане ли, боли отвътре.
Есента си тръгва, идва зимата.

13.09.2006г
цикъл "Споделено"

Болката пълзи...

Болката пълзи и дотежава
от сълзи горчиво се отлага.
Казват „Поплачи... минава",
но грешат - нищо не помага.

Няма и завръщане от там.
Птицата замлъкнала не пее,
огън угасен не носи плам,
тръгналият, вече не живее.

Как да кажа „сбогом" с глас?
Има ли сбогуване с душите?
Нали завинаги остават с нас:
в мислите, в нощите и в дните.

Последното изпращане боли,
поредния полита към звездите.
Навътре болката вали, пълзи
и дълго търсещи ще са очите...

03.07.2007г
цикъл "Посветено"

Посветено

Забрава има ли? О, не...
Дар е всеки изгрев нов,
радост нечие присъствие,
амулет - достигащият зов.

Времето все бяга... Зная,
един живот не стига, не...
И ние част сме от безкрая
отново щом се срещаме.

Бързат, гонят се стрелките
и щом докоснат се звънят,
часовникът отмерва дните
по земния житейски път.

Оплита дните във година,
животът бързо си върви,
една за теб днес отмина,
лентата за нова се върти.

А щом спокойна отминава
в надежда, вяра и любов,
ако следа след теб остава,
минавай в своя цикъл нов.


(а)
01.01.2008г
цикъл "Акростихове" ; "Посветено"

На този ден...

На този ден би отброил шейсет,
ала едва ли щеше да си остарял.
С хумор лек, така присъщ за теб,
в деня си нещо би ни пожелал.
Ехото на топлия ти смях и думите,
каквито помним ги пак биха били,
ъгълчетата в очите сиво - сините,
радостта им... всичко като преди.
Мълчим... връщаме се в спомени
и съзерцаваме... и още ни боли...

:(
(а)

23.02.2007г
цикъл "Акростихове" ; "Посветено"

Самотна е

Вървя. Познати алеи,
по пътя жълти листа.
В душата тихо. Не пее,
прошепва. Акорди тъга.
Дървета цели в позлата,
листопадно е, красота ...
Сядам на пейка позната.
Без теб. Тишина, самота.
Липса. Отмина отдавна.
Бе някога, вчера, преди...
Днес самотата ме грабна.
Тъмен пъзел душата реди.
Спомням си лице в здрача:
усмивка, а в очите звезди.
Мълча. Не искам да плача,
но отвътре напират сълзи.
Тишина. Не казвам „Ела".
Прошепвам тихо „Върви".
Късно е. Аз дали съм била
част от там, част от преди?
Самотна е пейката. Знам.
Само спомен пази. Дали?
Няма вече какво да и дам.
Тръгвам си. Отвътре ръми.

23.09.2007г
цикъл "Бяло перо"

Силната жена

Заплака и душата, извор топъл,
а колко дълго бе чакан онзи миг.
Трънлива болка, молитва, вопъл,
една жена, една мечта, светлик.

Безумно случване. Непоносимо.
Монотонност и дълбока тишина.
Отвътре глухо, тихо, недоловимо.
Лек има ли за тази празнота?...

Има лек, защото Тя го е открила.
Тя, истинската, слънчева жена...
Вулкан от чувства, копнеж и сила
акостирали в очакващата и душа.

Надежда, Вяра и Любов... И мощ.
Осветен е пътя, показан и е брод.
Сияние след дълга тежка „нощ",
яснота и осезание за новия живот.

Крехко стъбълце, покълващ цвят,
изгубен някъде за да достигне Нея,
топлина и обич да сети в този свят...
Избрала го и Тя. Молитвено копнея.

(а)
22.10.2007г
цикъл "Акростихове" ; "Посветено"

Сълзи в очите

Замрежват се очите от сълзи.
Акомпанира болката в сърцето.
Тъгата завладяваща пълзи...
Една душа поема път в небето.

Баща ти мила Гали тук още е...
Макар не плът, той е присъствие.
Изгаряща е болката, тежко е.
Лек няма за бащино отсъствие.

Изпепелено е сърцето ти, ридае,
Черна мъка задушава, завладява.
Коварната Съдба пощада не знае,
атрофира чувствата и наранява.

Грее тази нощ Луната мълчаливо,
анемично светят тъжните звезди,
линеещи проблясват пепеливо...
Изгасват от сълзите в твоите очи.

(а)
17.09.2007г
01.36 ч.
цикъл "Акростихове" ; "Посветено"

Звезди (на Ваня)

Тихи изгреви
сноп лъчиста топлина
Очите на жена

хайку

Събуждане

Гали вятъра
докосва клони плахо
Лъчи зелено

хайку

Стон

Събужда повей
трепет в бели крила
Тиха самота

хайку

Спомен

Синя вечерта
загръща думи нежно
Докосва тихо

хайку

Миг

Капки топлина
две галещи очи лъчи
сълза цвят роси

хайку

Усет

Ангели на ята
пърхащи пеперуди
Полет тишина

хайку

Отново

Златен водопад
забулена въздишка
Забавен полет

хайку

Допир

Тъжни небеса
цветове розово ухае.
Тихи полети

хайку

Първи

Голи клони мрак
Посипана белота
Пропуснат полет

хайку

Виновни очи

Препънах се в теб. Случайно.
Ала не помня накъде вървях.
Размяна на погледи. Банално.
До днес не знам защо се спрях.
Обърнах се, ръка подаде пръв,
невинно приех, от разстояние.
Не бе ръка, бе за промяна път,
една посока, общо съзерцание.
Евин грях бе може би, незнам.
Навярно ти препъна се в мен?
А дали случайно спрях се там?...
Раних те, след мен си променен.
Очите ми за всичко са виновни,
частица под клепачите не скрих.
Не исках да са толкова отровни...
Отмина с болка ти. И с порив тих.

(а)

07.09.2007г.
цикъл "Акростих" ; "Бяло перо"

Не точно като нея

Понякога студена и далечна,
а в миг до теб, чак задушавам.
Реална, разбираема, човечна,
енигма друг път, затруднявам.
Щедра любовта си ти дарявам
отдавам ти се с душа и тяло.
Пестелива някога изстудявам
разпаленото в теб недогоряло.
Изискана, невинна завладявам,
с мекота и нежност плахо галя.
Ъгловата, ръбеста те наранявам,
сърцето ти с греховен огън паля.
Такава съм, позната - непозната,
весела, ту тиха, права, ту греша.
Играя да, но спазвам правилата.
Ева ябълка е дала. Аз само душа.

(а)

15.10.2007г
цикъл "Акростихове" ; "Бяло перо"

Там

Умори ли се, мили мой друже?
Нека миг поспрем, да поспим.
Ето тук само двама сме, може
смело маските две да свалим.
Няма смисъл от дрехите, голи
един друг до болка се знаем.
Жар ни пали, ненужно е роли
на безгрешни с теб да играем.
Омотани сме в общи въжета -
силни чувства, щом залюлеят
тази болка от сладост поета
страсти буди, безумно лудеят.
Тихо, мили мой друже, мълчи,
разпилявам безмълвно душа...
Аз съм тук, не с ръце, а с очи
смело пий ме без капка вина.
Тази нощ ще съм твоя. В съня...

(а)
16.01.2008г
цикъл "Акростихове" ; "Бяло перо"

Лунна нощ

Лунно ми е, не мога да заспя
юргана ми тежи, притиска чак,
боса ставам, до прозореца стоя.
Отвън една сянка броди в мрак.
Влез! Защо останал си навън?
Измръзнал си, ела се стопли,
вън стъпки не дочух, нито звън.
Искаш ли вино? И на мен сипи.
Наметни се, до камината седни,
отпий си глътка, ще се сгрееш.
Напомняш ми за някой от преди
и точно като него ми се смееш.
Отново се усмихваш и мълчиш.
Познах те, да, още пред вратата...
И помня, сам избра да си вървиш,
вина недей да търсиш в съдбата.
Аз ли, добре съм... не преболя,
такава болка цял живот се носи,
избледня само, напълно не изтля
горчи, но свикнах... Стига въпроси!
Отпий от виното последни глътки
резливо е, да знам, чак загорчава,
Чашата си остави и с тихи стъпки
иди си, вън вече се развиделява.

(а)

11.01.2008г
цикъл "Акростихове" ; "Бяло перо"

Завърнах се при теб

-Мило либе, три лета ме няма
дохождам си, ти си променена,
беше спокойна и все засмяна
сега угрижена си и сломена.

-По тебе, либе, грижите бяха,
да мисля как си в пек и дъжд,
тревожни дните ми отминаха,
самотни, без любимия ми мъж.

-Игриви бяха черните зеници,
заливаха ме с топъл водопад,
изчезнали са ярките звездици,
тъжни плуват в тъма и хлад.

-Изчезна от очите светлината:
сълзите я измиха, потъмняха.
В плач смрази им се топлината,
че три години теб не те видяха.

-Косите дълги, тъмен кехлибар,
ухаещи на аромат от пролетта,
по тез вълни дълго съм копнял,
сега са къси, друг им е цвета.

-Сняг посипа гъстите коси:
посребряха, наваля ги сивота,
зимен аромат в тях се появи,
отрязах ги в миг на самота.

-Снагата стройна, сочна, млада,
така желана, налята като плод,
в съня дори донесла ми наслада,
сега е суха и слаба, без живот.

-По теб посърнах, по копнежа
да ме прегърнат двете ти ръце,
в уста хапка не можах да сложа
без вода изсъхна и тяло и лице.

-Дойдох си, дома съм си, мила.
Изтрий очи, виж ме, не ридай.
Съща в душа си се съхранила -
с нежността си ме приласкай.

-Душата и сърцето ми са същи
не може време да ги промени.
Дочакан връщаш се във къщи
добре дошъл си, либе, поседни.

18.12.2006г
(цикъл "Звуци от старата ракла")

* * *

Мислите - тихи нощни птици,
една след друга кацат в мен.
Живи рани - две тъмни зеници ,
дъждовност носят. Тежък плен.
Усукано от чувства - ураган,
черно въже душата наранява.
Убежището - дълго пазен храм,
като песъчинки се разпилява...
Изтънява нишка до прозрачност,
нараняват думи, следи бележат,
ад за душата е, до непонятност.
Корени дълбоки не се режат...
Остават белези, там рани зеят
вътрешни рани, от страдание.
А в ляво тихо, птици не пеят,
лице помръква сред отчаяние.
На кръстопът. Избор лек няма,
яма зее, дълбока паст отваря,
място трънливо, болка голяма
една кървяща сълза прогаря...
Битка е вечна, надежди умират
остават раните следи в душата.
Любов и обич сърце раздират.
И най е тежко да си в средата…

(а)
13.02.2008г
цикъл "Корени" ; "Акростихове"

Изгубвайки се

Вървя, позната пътека,
изгубвам се в спомени,
нозете газят шума мека
от случвания отронени.
Изминалото сътворено,
лек допир, плаха страст,
ювелирно е претворено,
било е, ще остане в нас.
Очи две търся с поглед,
в тях да се огледам пак.
Вървя, ала копнея полет,
общ нежен полет в мрак.
Пеещ миг да ми дариш
изваян клавирно в мен,
ясен знак, да прогориш
непонятното в моя ден.
Елексир горчив да пия,
насипан в твоите ръце,
изгубвайки да разкрия
енигмата - едно сърце...

(а)
13.01.2008г
цикъл "Акростихове" ; "Бяло перо"

Запели, заговорили

-Моме тъмноока, защо си тъжна,
кой отне усмивката ти от лицето?
Кажи ми, мога ли да ти я върна,
защо тревожно ти тупти сърцето?

-Два кладенеца са очите ми - сълзят.
Мъж дохожда с цветето до мен.
Чакам устните му да се престрашат,
да ми издумат, но… мълчи смутен.

-Не смее, моме, как да ти продума,
че който види те и мигом онемява.
И как, кажи ми, той да те наддума,
заговориш ли... и птица се стаява.

-Той нека заговори, аз ще замълча.
Ще слушам думите му занемяла.
Ще съм кошута, няма да гълча.
От гласа му ще отпивам зажадняла.

-Когато идва, образа му не видя ли?
Как изглежда този тайнствен мъж?
Лицето му в тъмата не позна ли,
не го ли спря и заговори ни веднъж?

-Ти защо реши, че вечер ме вестява?
Как сети се, че образа му не съзирам?
Я ми кажи? - Ти ли бе нощес тъдява?
Ти си бил! Сега вече те разбирам.


14.12.2006г
цикъл "Звуци от старата ракла"